Георги Милчев-Тихон (от гр. τυχών = късмет) е роден на Кръстовден (14 септември) 1927 в село Горник, днес квартал на град Червен бряг. Почти целия си трудов живот посвещава на журналистиката в София. Работи като редактор и главен редактор на различни ведомствени и периодични издания. Сътрудничи на редица вестници, списания и литературни алманаси. Голямо значение за професионалното му развитие има съвместната му работа в издателство „Народна младеж” с майстори на перото като Ран Босилек, Ангел Каралийчев, Николай Зидаров, Цветан Ангелов; приятелските му контакти с Радой Ралин и Мирон Иванов. Автор е на четири сатирични книги: „Отличията задължават”, „Мигове от времето”, „Листа от пелин” и „Да се знае, че се знае…”.
В края на 80-те години със съпругата му Веса напускат София и заживяват в санданското село Джигурово, където си построяват къща и облагородяват парцела с плодни дръвчета. Над 30 години двамата се чувстват щастливи сред природата и местните хора, а вратите на дома им са отворени за сладка раздумка и интелектуални беседи – до смъртта на Веса през есента на 2021 г. Сега до него е дъщеря му Татяна.
Гошо Манекена
Разговаряме с Георги Милчев за трудностите и радостите в неговия дълъг и богат на преживявания живот. На бистрата му памет могат да завидят много млади хора, той помни наизуст и декламира почти всички свои сатирични творби.
ДОВОЛЕН СЪМ, ЧЕ СЪМ РОДЕН В ТАКОВА СЕМЕЙСТВО
В рода ни името Георги е често срещано. Аз съм осмото, последното дете на родителите ми – четирима братя и четири сестри сме. От село Горник съм, сега квартал на град Червен бряг.
Дядо ми бил много остър в езика си, критикувал властта и му отнемат земята. Така оставаме без земя. Раждат се много деца – мизерия голяма. Помня годините, когато България все още плащаше репарации на съседните държави. Но макар и без педя земя, винаги съм подчертавал доволството си, че съм роден в такова семейство.
Майка ми Татяна беше много едра, хубава българка. Тя е от село Чомаковци. Дъщеря е на опълченец, участвал в боевете на Шипка. Много силна, борбена жена. Имаше страхотен глас. Когато отивахме да работим по чуждите ниви, да копаем или да жънем, тя като запее, и животните вдигат глави да слушат – толкова силен глас, прекрасен. Всичките й осем деца пеем. Аз имам записи с хор „Кавал” в Радио София.
И толкова остроумна, устата – не прощаваше на никого. Чичо Петър имаше три дъщери. Тръгнем сутрин, мама ни поведе, а той седи с един астраганен калпак и шуба пред общината и вика: „Како Тишке, къде си ги повела тия песове, ма?”. А тя на мига му отговаря: „При твойте кучки, Петре”.
Баща ми е роден 1882 г. Беше обущар по професия, специализирал в Чехия – оттам е взел нещо за възпитанието. От много малък, някъде 12-13-годишен, аз можех да направя обувки всякакви. От три чифта стари обувки – да скроя саите, да ги ушия на машина и прочие. Нямах игра, но много съм доволен от живота си, че бях около баща си. Като работехме, той ми казваше: „Стреми се да имаш не много пари – ако имаш много пари, ще те мразят и ще те убият. Стреми се да имаш много приятели!”.
Много мъдър човек беше баща ми, казваше: „В съня човек не се контролира. Децата не знаят какво правят, особено като дойдат в пубертета”. Затова отгоре на кревата (ние му викаме одър) лягахме наредени така: в средата – майката и бащата, откъм страната на бащата – момчетата, а откъм майката – сестрите.
Роден съм след три войни. В най-трудното време, най-голямата мизерия. Не сме имали с какво да се завием. Дойде секретар-бирникът и вика: „Пари! Пари! Пари!”. Тогава България плащаше репарациите. А ние лежим завити с чердже – то съшито от пет черджета, за да ни покрие. И той го дърпа, дърпа и го взе това чердже. Мама му вика: „Вземи по-късно менците, съдовете от бакър”, понеже той се канеше да дойде да вземе каквото имаме от бакър. Обираха бакъра, обираха чергите, всичко обираха… Ние сме сядали на един горчив качамак, наредим се около една кръгла маса, топне един, топне другия, гледаме се и викаме: „Няма да има край сигурно тая работа!”. А мама вика: „Не! Щом ви има вас, моите деца, и щом сте здрави, аз вярвам, край ще има”. Написал съм за нея хубаво стихотворение, което навремето излезе в 30 вестника и списания. Колегите казваха: „Това е писано като за моята майка!”. Нали тогава всички майки си прилачаха много.
90%, ДА НЕ КАЖА 100% ДЕЦАТА СЕ ВЪЗПИТАВАТ В СЕМЕЙСТВОТО
Един случай е показателен за духа, в който са ни възпитавали родителите. Когато се говори за възпитание, някои казват: „Ами аз го давам на училище, на даскалицата, тя не го възпитава!”. Около 90%, да не кажа 100% децата се възпитават в семейството. Никой не е седнал да каже: „Сега ще го възпитам, ела тука да му ударя шамар!”. И аз съм бъркал като дете и мама все казваше на тате: „Добре бе, Стамене, па удари го малко за авторитет!”. Той беше много умен човек и казваше: „Децата така не се възпитават! Аз и 100 пъти да го ударя, няма да го боли така, както ако животът му удари шамар!”.
Баща ми работеше в една огромна стая заедно с един дърводелец и фелдшера Кузман Пелов. Пелов беше изключителен диагностик. Двамата лекари хирурзи Читаков и Връбчев, които бяха завършили във Франция, изпращаха при чичо Кузман хората за диагноза. Той седем години е бил фелдшер в различни войни и там е правил операции – с ножчета, с ракия, с какво ли не, но хората са оцелявали и го уважаваха изключително много. Когато работех там, аз повече мълчех. Ако знаете какво прекрасно нещо е дете да слуша тези мъдри хора! Сега и аз като съм живял и съм взимал от по-възрастните хора, има какво да кажа, искам и аз да раздавам.
ОТ НАЙ-ДРЕБНИТЕ НЕЩА ИДВА ГОЛЯМОТО ВЪЗПИТАНИЕ НА ДЕЦАТА
Връщаме се от жетва и минаваме през царевицата на един бай Цветко. Аз реших да допринеса нещо за вечерята, откърших три царевици и ги сложих в торбата. Мама носи един сноп с трева и ми вика: „Гоце, я дръж мотиката!”. „Ама торбата ще се изтърси…”. „Какво си сложил в торбата?”. „Три царевици.” „Откъде взе тия царевици?”. „От бай Цветковата нива, там има много, в гнездото бяха три царевици, няма да го ощетя”. „Не, това не трябва да се случва. Извършил си престъпление голямо”.
Тя никога не казваше: „Бог ще те накаже!”. Ние не бяхме вярващи. Аз мисля, че си отиваме към дома, а тя се отклонява и ме води към къщата на бай Цветко. Вика му: „Цветко, Гоце без да ме пита, ти е откраднал три царевици”. А той: „Е, како Тишке, голяма работа, че е взело детето”. „Не, не, ти тия царевици ще ги вземеш, а то ще знае, че чужд труд не се краде”.
Много ме хвана срам и оттогава съм минавал покрай лозя, където грозд е увиснал красив, диня е надула бузи, дето казват, като хубава мома, обаче не мога да откъсна. Не ми дава този мамин упрек.
От най-дребните, невзрачните неща, от казаните между другото думи в дома идва голямото възпитание и превъзпитание на децата.
МИЗЕРИЯТА СЪБУДИ ЧУВСТВОТО МИ ЗА СПРАВЕДЛИВОСТ
В София ми викаха Гошо Манекена. Бях винаги много хубаво облечен. Защото като дете ходех много окъсан. Моята трудова дейност започна на шест и половина годишна възраст и доскоро не бях прекъсвал да работя. Ходех да пазя лозя, бостани и крави в друго село. Цаняваха ме за ратай срещу заплащане: един кат нови дрехи от калпазанов шаяк и един кат стари дрехи – да си ги преправя. Винаги получавах старите дрехи, а новите не ми ги даваха. Подценяваха ни – за какво ще му трябват на тоя нови дрехи? Иначе даваха жито, царевица – в натура.
Живеех в мизерия. Шест и половина, седемгодишно дете аз пазех бостан и лозе и спях на чардака в една колиба, захвърлен на 4 км от селото. Бури страшни, какво ли не… Как не ме удари гръм. Оцелях. Носеха ми храна и пазех. Обаче винаги бях замислен от мизерията, която имахме. Защо се ражда човек? Какво право има оня да има земя повече, да расте с по-хубави дрехи, да отиде на хорото, а аз да нямам правото? Оттогава се събуди чувството ми за справедливост.
Живеехме близо до селския мегдан. Вляза аз при кравите, оттам се вижда мегданът – но не мога да изляза да играя със скъсаните гащи. Гледах оттам и сам играех. Там, при кравите, си учех и уроците. След време малко като се взех, викат: „Много играе това дете, не сме го виждали на събор, на хоро, ама много играе!”. Хванех се при някое от по-богатите момичета, които имат повече земя, те правят три-четири крачки, късат се и бягат. Какво нещо е животът! Да учиш хорото при кравите! Да не можеш да отидеш там, да не можеш да си избереш приятелка…
БЯХ ЯТАК НА ЧЕРВЕНОБРЕЖКИЯ ПАРТИЗАНСКИ ОТРЯД
По време на съпротивителното движение бях ятак на червенобрежкия партизански отряд, в който бяха Пеко Таков, Мако Даков, Тано Цолов и други…
Моят брат се ожени. Беше магазинер на потребителска кооперация и оттам беше свързан с партизаните от нашето и от съседното село Чомаковци. През август дойде време жена му да ражда. Аз съм на 17 години и половина. Той вика: „Гоце, бака, много те моля, ще ме хванат сигурно и ще ме разстрелят, няма да видя детето си. Вземи това нещо и иди в местността Чурковец. Три пъти ще тупнеш с тая ламаринка – те ще те видят и ще дойдат”. Те много ме уважаваха, щото им поправях обувките при баща ми, изнасях ги и ги окачвах на едно дърво, а те си ги вземат оттам. До 9 септември отмених брат ми може би три-четири пъти. Роди му се момченце и той от уважение го кръсти на мене – Георги.
РЕШИХ, ЧЕ ИСКАМ ДА ПИША
На 12-годишна възраст аз вече знаех, че искам да пиша като селския поет Никола Ракитин, като Сергей Румянцев… До четвърто отделение почти не знаех да чета и да пиша, защото пасях кравите на учителя. Учехме в къщата му, а в двора имаха овце, крави, там слагаха и тора. Жена му, стрина Гена, една слабичка, се качи горе и вика: „Георгий, да ти опустее училището. Кравите умреа от глад”. А той с една дълга пръчка от леска вика: „Георги, айде иди изкарай кравите!”. И аз все ходех да изкарвам кравите.
Преди първата година в гимназията поправих текста на една популярна песен. Писал съм и други неща, които се отнасят до природата, цветята… В тоя период ме завладя критиката, сатирата. Исках да помогна на хората да се ориентират и съм писал доста.
В казармата написах цяла папка със стихове, с които вдигах духа на армията, просто ги сплотявах. Бях войник в погранично поделение на гръцката граница, граничар. Декламирал съм в Сандански, в Симитли, в Благоевград. Два пъти съм бил общовойскови първенец – по писане на поезия и на хоровите декламации излязох първи в цялата армия. Лично от Георги Дамянов имам диплом.
САТИРИКЪТ НЕ ИЗДАВА МНОГО КНИГИ
Работил съм като журналист в различни издания. Имал съм и неприятности големи със сатирата, сатирикът в мен. Обичам много да се шегувам. Всичко, което съм написал, е по действителни случаи и поводи. Книжките съдържат много сентенции, те са най-хубавото от събитията…
Дори кошмарен сън да си сънувал,
от сън с усмивка се буди,
така успешно би преплувал
и океан от зли беди.
В стиховете и епиграмите винаги се придържам към голямата поука, да може да влияе всеобщо. Не да кажа на вас, пък другите изобщо да не засягам. Ако поезията, сатирата или лириката засягат голяма част от обществото, тогава тя остава във времето. Аз не намирам по-сериозна литература от сатирата.
С адвокат недей се тутка
да търсиш правда в таз държава,
с пари, пищов и проститутка
всеки спор се разрешава…
Сатирикът не издава много книги. Казват ми: „Ама много е малка книжката! Не тежи”. Викам – вземи си едно паве да ти тежи и си го дръж в пазвата!
И днес важи всичко написано в книгата ми „Да се знае, че се знае” (2013):
Гладен бродя, гледам тъпо
как цените си растат,
всичко става много скъпо,
а парите ми са кът.
Жизнения си остатък
как ще карам по-нататък?!
Въпросът „Как ще карам по-нататък?” стои във всеки човек. Хората изнемогват.
Призивът ми към младите хора е: не обръщайте гръб на старите – в тях има мъдрост, много послания е оставило човечеството в спомените. България остава без деца. Младите отиват навън, а една прекрасна родина обезлюдява, нацията ни замира. А колко е било трудно на нашите предци:
Ни баба, ни дядо, ни мама, ни тато
живяли са нявга добре и богато,
а осем плюс седем – петнайсет дечица
водили са с гордост те за ръчица.
И време им стигало да ги възпитат
във честност, и доблест, и труд благодатен,
родина и майка, и род да зачитат,
със обич да гледат света необятен.
ЖЕНАТА МИ БЕШЕ ЖЕСТОК КРИТИК!
Със съпругата ми Веса живяхме заедно почти седем десетилетия, тя беше моят първи читател и строг критик.
Епиграмата изглежда къса, но аз никога не я пиша бързо. Стихотворението също не пиша бързо. Не пишех на маса, а на папка върху коляното и до жената в кухнята, където манджата ври. Много съм обмислял всяка дума. Има стихотворения, на които съм се връщал по над 50 пъти. Жената ми беше съветник и жесток критик! Аз казвам: „Написал съм го и няма да го пипна. Тебе може да пипна, но стихотворението – не”. Тя обаче вика: „Не, ще трябва да го поправиш! Сега мислиш така, обаче след време, като го прочетеш и видиш как реагират хората, ще видиш, че съм права. Търси думите! Нашият език е толкова богат, а ти си минал през най-черното на живота, през различните хора си минал. Не може да не намериш думи”. След това съм намирал думи и съм виждал, че тя е била много права.
ДАСКАЛЪТ СИ ПИЙНАЛ И НАПИСАЛ: „СВ. СВ. ГЕОРГИ СТАМЕНОВ МИЛЧЕВ…”
Тръгнах на училище една година по-късно, понеже бях много дребничък, а при нас валяха много снегове, натрупат по два метра и повече. Къщата ни затрупат догоре и все мене ме вдигаха да чистя комина от снега.
В края на първи клас (1934) дойде време да ми дадат свидетелството. Училището ни се казваше „Св. св. Кирил и Методий”, а даскалът като си пийнал, написал отгоре на удостоверението: „Св. св. Георги Стаменов Милчев… Удостоверение № 51 Ученикът Георги Стаменов Милчев минава от I за II отделение с 3…”. Като разваляхме старата къща с брат ми, видяхме един вързоп и той вика: „Гоце, бака, виж, ти си бил светия, бе!”
„АМА ТОЙ Е СВЕТИЯ!”
Тая грешка ми послужи по-късно в журналистиката. Във вестника се допусна грешка: вместо „… държавният ръководител Тодор Живков”, при пренасянето на думата става „дървеният ръководител Тодор Живков”. Викат ме в Градския комитет на партията да ме критикуват. Тогава Георги Йорданов беше секретар. Вътре наредени 36 човека. Аз влизам с този документ и го давам да го четат всичките – а него мишките го яли, на гърба даскала си опитвал писеца дали пише… Всичките четат и се смеят. Знаят, че където вляза, може да е много натегната атмосферата, аз я разтушвам с няколко хубави думи. Това ми беше силата на мене.
Влиза Георги Йорданов и пита: „Какво става тука? Ние сме го викнали да го съдим, какво става?” А те викат: „Ама той е светия!”. „Какъв светия?”. Взима удостоверението, поглежда и ми го хвърли. Викам: „Другарю Йорданов, аз няма да го взема, вие го вземете!”
Имах възможност преди това да го хвана в големи прегрешения. Той си имаше приятелка. Моят братовчед Симеон Цеков беше в Държавна сигурност и ги следяха. Дава ми на мене една ролка и казва: „Прослушвай това!”. Прослушвам – оказа се, че той й купил 5-стаен апартамент.
Предложих му да поговорим отвън. Излизаме и му казвам: „Аз знам такива неща за вас, за които още утре няма да бъдете тук, а може би ще се озовете в затвора. Имам една ролка с „Ах… ох… ех… мили… това-онова…”. Ролката е у мене и мога да ви я дам”. Той каза: „Добре” и разтури заседанието. Отидохме в кабинета му, поговорихме и се разбрахме.
„АЗ НЕ СЪМ СЕ БОРИЛ ЗА ПРИВИЛЕГИИ”
Съпругата ми Веса е родена 1932 г. в село Новачене, Ботевградско. Още докато е малка, родителите й се изселват и тя е израснала в София. Произхожда от комунистическо семейство, преди се казваше прогресивно семейство. Чичо й беше осъден на смърт за комунистическа дейност. Баща й беше член на РМС, после на партията, съратник на Тодор Живков. Баща й, вуйчо й и Тодор Живков са били ученици в Печатарското училище и са спели в една квартира в София. Когато Тодор Живков става първи секретар на Софийския областен партиен комитет, лично го е поканил да отиде на работа при него.
Изпращат му и съобщение да се яви, за да се освидетелства като активен борец против фашизма. Баща й беше много принципен човек и казал: „Аз не съм се борил за привилегии и няма да отида”. И до края не е бил. Работил е различни чиновнически длъжности: веднага след 9 септември в Междусъюзническата комисия, после при Тодор Живков в Областния комитет на партията, в Плановата комисия…
ОЖЕНИХМЕ СЕ 1952 ГОДИНА, РАН БОСИЛЕК НИ БЕШЕ КУМ
Запознахме се 1951 г. по един доста романтичен начин. В памет на загиналите на 2 юни на площада пред Народното събрание тя декламираше мое стихотворение. Не я познавах и организаторката ни запозна. Казах й, че работя в издателство „Народна младеж”. Тя пък работеше като коректор в издателство „Наука и изкуство” на същата улица „Леге”. Същия ден й посветих стихотворение:
Една случайна среща
със тебе ни сближи,
във мойта длан гореща
ти своята сложи…
Пред Нова година в нейното издателство се организира тържество. Аз минах с приятел и я видях. Танцувахме, изпратих я до вкъщи и повече не се разделихме.
Отивам да се женя за Веска, тя ме представя на баща си, а той вика: „Аз нямам дъщеря за женене”. „Това ще каже тя! Ако се страхувате, аз имам пари за сватбата”, отвръщам наперено, а в портмонето ми няма един грош, само бележки. Веса едва не се напикава от вътрешен смях. А той вика: „Не искам аз твоите пари. Една дъщеря имам – ще намеря начин. Добре. Но една жена трябва да има къде да живее, мъжът трябва да изкарва пари, да издържа семейство. Ти какво можеш?”. Викам: „Ти ме питаш неправилно. Питай ме какво не мога? Аз всичко мога. Мога обувки да направя, да ушия панталон, риза… Всичко, абсолютно всичко мога да направя”. Амбицирах се и преди да се оженим развалих една стара чанта и му направих сандали. Отнесох му ги, той ги обу и вика на жена си: „Брей, Цвето, абе това момче не е за изхвърляне!”.
1952 година се оженихме, Ран Босилек ни беше кум. Дадоха ни студентска квартира на спирка „Овча купел”, преди Княжево. Веса беше вече бременна. Оказа се, че същата квартира е дадена на брат и сестра, също студенти. В една стая живяхме няколко месеца, без да си развалим отношенията. Когато се роди детето, постъпи във вестник „Народна армия”, за да може вечер да работи, през деня да е вкъщи. А след завършване на университета отново се върна в „Наука и изкуство” като стилов редактор.
В МЕЧТИТЕ ТЕ НАРЕКОХМЕ ТАТЯНА
Вечерта преди да роди, аз я посетих в болницата: „Все пак наближава времето да родиш, ами ако е момче, как ще го кръстим?”. Тя вика: „Ако е момче, ще остане без име. Решили сме Татяна – Татяна ще си бъде. Татянчо евентуално”. Аз даже написах стихотворение за нея преди да се роди:
В мечтите те нарекохме Татяна
и даже те обикнахме така,
че сякаш някак мъничка, засмяна
наяве те държехме за ръка…
Татяна завърши консерваторията. Яви се на прослушване през 1979 г. във Виена, в Германия и в Холандия. Приеха я на трите места, защото има хубав тембър, мецосопран; и е много умна – още тогава знаеше четири езика. В Германия веднага я назначиха в операта. За тях беше добре дошло, че идва. Пък малко и Студената война помогна там. Остана в Германия като невъзвращенка и си дойде в България чак след 20 години. В тоя период имах много неприятности, забраняваха ми да печатам, публикувах под чужди имена.
ЗАЩО КУПИХМЕ ПАРЦЕЛ В ДЖИГУРОВО?
Вуйчото на жената е от Дебрене, той ни насочи насам, искахме заедно да строим, но мястото до мене си остана празно. Вуйчо Филип много ме обичаше и уважаваше. Той е бил съратник на Яне Сандански.
Веса от дете е запленена от красотата на тоя край и си е мечтаела като порасне, да се ожени за някой младеж от Свети Врач и да дойде тука да живее. Аз също имах много хубави впечатления и чувства към този край и двамата решихме тука да си купим парцел. Тая къща е построена с моите две ръчички. Всичко съм проектирал и направил с примитивни средства, камината, парното…
НИКОГА НЕ СЪМ ПРЕЯЖДАЛ. ПРАВЕХ ГИМНАСТИКА ДОСКОРО
Никога не съм преяждал. Доскоро правех гимнастика – може да си легна в един или в два часа през нощта, но гимнастиката трябва да я направя. Работех физическа работа, но без да се уморявам. Майка ми казваше така: „Започнеш ли да работиш с отворена уста, спирай, чедо!”. Значи, не ти достигат сили.
В двора имаме много плодни дръвчета, които раждат: три маслини, райска ябълка, японска мушмула… Кралската палма е на 32 години – 12 години е гледана в апартамента в София, 20 години вече е на открито. Имам и лози. Гледах зеле и домати…
ЧЕТИРИ ДЕНА Я ОСТАВИХА БЕЗ ЗАЛЪК, БЕЗ БАНКА ДА ПУСНАТ
Вчера (5 февруари – б.а.) на Веска й беше рожден ден, навършиха се 91 години от рождението й. Валентин Караманчев казваше: „Гошо, уважавай Веска, тя е злато. В Комитета за печата нямах по-доверен, по-изпълнителен и по-точен човек от нея. Дам й книгата днес, утре идва с рецензия – да се отпечати или не”. Той беше генерален директор на ДСО „Книгоиздаване“ и председател на Държавно творческо и стопанско обединение „Българска книга и печат“. Много я уважаваше и когато идваше насам, винаги минаваше и през нас: „Не мога да не се обадя! Тука живее най-добрата ми служителка”. Малко преди да умре (декември м.г. – б.а.), Караманчев ми се обади: „Гошо, аз тая сутрин малко късничко имах посещение от баща ми. Попитах го защо е дошъл. А той ми отговори: „Сине, приготви се, другата седмица ще мина с архангел да те взема”. И на другата седмица почина.
Всички знаят моето отношение към жена ми. Аз и стихове й написах, аз я боготворях. Вчера, на рождения й ден, все едно целият ми дом беще заметнат с черна мъка. Плакахме с Таня и си казвахме: „Защо си отиде толкова рано?”. Тя не е рано, на 88-89 години не е рано, но ни липсва много”. За отношението на лекарите искам да споделя – ужасно нещо. Таня обслужваше майка си в болницата, аз не бях добре тогава, не можех да ходя, и сестрите се държаха отвратително: „Да обръщаш майка си!”. А тя им казва: „Ама нали има тука санитар? Ако трябва, ще платим, да дойде да помогне”. „Няма какво да помагат, ти ще я обръщаш!”. Лекарят и той: „Трябва да се обръща!”. А при нейния кръвоизлив мозъчен не е трябвало изобщо да се разтакава… Никакво лечение! Четири дена я оставиха без залък, без банка да пуснат…
